Ах… ние, жените – как дълбоко в себе си заключихме своята нежност.
Своята уязвимост.
Станахме силни, борбени, стегнати… замръзнали.
Замръзнахме в собствените си тела.
Дълбоко заровихме истинските си чувства.
Прикрихме болката, тъгата, страха.
И замръзнаха не само телата ни – замръзна и душата ни.
И тръгнахме на битка.
На битка с живота.
На битка… срещу мъжете.
Да доказваме колко сме силни. Колко можем сами. Колко не ни трябват.
Истината е, че можем.
Но не е необходимо.
Станахме бизнесдами, работохолички.
Станахме оцеляващи.
И забравихме да живеем.
Появиха се безсънни нощи, напрежение, нервност.
Вечно бързане – към поредната задача, среща, ангажимент.
И все по-рядко – към себе си.
Всеки ден го виждам в работата си.
Прекрасни жени.
Красиви. Интелигентни. Умни. Забавни.
Толкова топли, любящи, нежни…
Но дълбоко затворили всичко това.
Все по-често чувам:
„Искам рестарт. Искам да ми бъде леко. Писна ми да се боря.“
И аз ги разбирам.
Защото аз бях там.
БЯХ ТАМ.
Твърда.
Силна.
Борбена.
Можеща.
А всъщност… едва оцеляваща.
Но в момента, в който рестартирах себе си… се срещнах със себе си.
И видях колко уязвима съм. Колко топлина, любов и нежност нося – за себе си и за света.
Защото това е нашата сила.
Нашата женска, тиха, истинска сила.
Нежността.
Уязвимостта.
Топлината.
Когато ги върнем в живота си – всичко става по-леко.
По-красиво.
По-свободно.
Този свят има нужда от женската ни нежност.
Нужда от нашата мекота, от нашето сърце, от нашата женска топлина.
Защото, когато ние се размразим…
размразяваме и света.
ВЯРВАМ В ТОВА! ❤️
